„Манастирски ливади“ е квартал в южната част на София, разположен близо до Витоша. Намира се от двете страни на бул. „България“, преди Околовръстното шосе. На запад кварталът граничи с бул. „Братя Бъкстон“, на север с ул. „Тодор Каблешков“, на изток с кв. „Кръстова вада“, а на юг с Околовръстния път. Първоначално територията на изток от бул. България, както подсказва името на квартала, е била заета изцяло с ливади, в миналото собственост на Драгалевския манастир, които се застрояват с нови модерни жилищни комплекси. Характерно за този квартал са високите подпочвени води.

Кварталът е един от най-бързоразвиващите се райони на София. Манастирски ливади се намира в удобна близост до центъра на София и се обслужва от една от най-бързите пътни артерии на столицата – бул. „България“. Разположението на Манастирски ливади близо до Витоша и до престижните жилищни квартали „Бояна“, „Драгалевци“ и „Киноцентър“, от една страна, и близостта на квартала до центъра на София – 15 минути път с автомобил – от друга, го правят едно от най-предпочитаните места за живеене. Кварталът се характеризира с тиха и спокойна атмосфера, специфичен микроклимат и чист въздух. Лифтът за ски пистите на Витоша се намира в близост до Манастирски ливади. Основен проблем на квартала е, че поради бързото и необмислено приватизиране на одържавявани земи, землището му не разполага с публично зелено пространство или парк, а зелената му система е оскъдна.

„Манастирски ливади – запад“, един от най-скъпите квартали на София, е разположен в близост до планината Витоша, която се издига като внушителен фон на целия град. Въпреки че цените на жилищните имоти са еднакви с тези в центъра на града или дори по-високи, малко са жилищата, които предлагат гледка към планината, чиято уникалност й е спечелила статута на национален парк.

До 80-те години на миналия век се е смятало, че кварталът е накрая на света. Състоял се е само от няколко малки къщи и редици от ниви, ливади и мочурища, местообитание на много различни животни. В наши дни обаче флората и фауната са почти напълно изчезнали. След 1989 г., национализираната някога земя е реституирана на предишните й собственици и става почти изцяло частна собственост. Новият квартал се разраства хаотично, отчасти поради липсата на план за регулация и застрояване. По онова време, в България има твърде слаба нормативна уредба по отношение на естетическия вид на новото строителство, което личи и по вида на сградите. Всеки архитект реализира своята собствена визия, но никой не се интересува от квартала като цяло или от комплексен подход към местността. Малките, по-стари къщи се оказват притиснати между големи блокове и в начина на живот започват да се появяват дълбоки различия. Собствениците и предприемачите строят сградите една след друга, без да се съобразяват с обкръжаващата ги среда, и никой не се занимава с планиране на публичното пространство, улиците или тротоарите. Така кварталът е превърнат в модерно луксозно гето с проблемна инфраструктура и без обща визия за бъдещето